Невъзможният аз, невъзможната тя

Вече трети час се взирам в коленете й. Желанието ми се спуска отгоре и се намърдва в една малка гънка точно под капачката. И не мърда. Не откъсвам очи от мамещите извивки, в тях сега виждам спасението си. Скривам се в топлата плът и не мръдвам. Вече трети час.
Навярно търся някакъв удобен изход, някое извинение, изпуснато набързо по пътя към някое друго желание. Извинявам й се. Тя пък ухае на кафе и праскови. Дали ще успея да се измъкна от топлотата, която ми даде в замяна на всички мои препускащи изречения, огъващи се около нейната трептяща същност? Толкова думи изрекох, сякаш не знам, че тя всичко разбира и всичко знае. А думите се блъскат в нея и се разпръскват, разсейки, милиони малки глупави атоми, които съжаляват, че не са си останали там където им е мястото – в топката в корема ми. Измъквам се от тази клопка и решавам да се спусна на дъното на бирата си. Харесвам си едно балонче и започвам да танцувам с него и в него. От там тя изглежда различно, много голяма и малко смешна, пречупена през кехлибарената течност. Очите й стават мътни и се кривят с разклащането на бирата. Глупак, не се усещам как изпивам цялата чаша и се търкулвам на празното дъно, отново самотен и сух. А тя пак е в същия ръст, все така ухаеща на кафе и праскови. Дори няма помен за нещо смешно в очите й.
Вече трети час мълчи. Погледите й – самодостатъчни стрели, предвидени за някой друг в друго време. А мойто време се изнизва и аз вече трети час се крия в извивките й, тези гостоприемни гънки, които не питат и не търсят, защото всичко разбират и всичко знаят. Чувам се да й разказвам за сънищата ми, кошмарите, в които тя идва при мен на някакъв бент и ме пита не ме ли е страх, че ето сега всичко ще свърши, а аз почти истерично започвам да пищя, много женски пищя и се хвърлям отгоре, а долу ме чака море от консерви, всякакви консерви, които хапят и... Тук тя почва да се смее, но аз не й давам шанс да каже каквото и да било, защото ме е страх, зверски ме е страх, че тя всичко знае и всичко разбира, затова продължавам да говоря за други кошмари, в които вместо очи имам яйца или други по-ведри сънища, в които заминаваме на някое далечно място и правим сламени кошници. Говоря, не спирам, вече трети час и нито минута повече не ми е отредена и аз знам това. Затова свършвам някъде около разказите за онази неделя, когато бях на 10 и когато видях как една птица умира на верандата, и млъквам. Толкова думи изрекох, магистрали от изречения в един много празен и тъжен град. И малък. Все по-малък ставам, смалявам се с невероятна скорост, под тежестта на собствената си невъзможност и глупост и тъга. Смалявам се и се крия. Скривам се в гънките на коляното й, под капачката. Намърдвам се и спирам да дишам. А тя познава отсъствието ми по лекия полъх на въздуха, който освободих преждевременно. Става, аз – сгушен в коляното й.
Той дойде.