на края/на пътя

-Имам нужда от поезия. Някой трябва да внесе в живота ми поезия.
Стори ми се, че каза това. Не я слушах, оставях думите да минават покрай ушите ми. Някога този глас ме засмукваше и не ме пускаше да си тръгна с часове. Някога аз се омайвах от разтварящите й се устни, които излъчваха самороден копнеж, някаква самостойна еротична самоувереност, която изключваше нуждата от мен за каквото и да било. Някога аз бях катализатор за леещите се признания, въпроси и отговори, които сама си даваше, докато ми говореше. Сега бях просто човекът, който седеше до нея на моста. Колите се надвикваха някъде зад гърба ни. Клаксони, въртящи се гуми, ламарината, разцепваща въздуха на две, оставяйки го в недоумение, всичко това сега ми се струваше далеч по-омайващо от нещата, които ми говореше.
-Ти също смяташ, че трябва да замина, нали?

Естествено, че смятах така. Тя трябваше да замине, за да мога окончателно да затворя тази прогорена от забравени фасове страница. Тя самата догаряше в сърцето ми, което само по себе си притесняващо много напомняше за пепелник, поне в последните години. Седях там на моста, разписвайки последните редове от нашата история. Надявах се, искрено се надявах, да ми спести болезнената част, да преговорим за хиляден път плюсовете и минусите на заминаването й и да си тръгне. Да замине.
-Говорихме го вече. Трябва да заминеш. Така ще е най-добре за теб.
-Прав си, трябва да мисля за себе си.
За момент излезнах от унеса си и автоматичният приемник, излъчващ кимания и утвърдителни мимики, внезапно се изключи, сякаш думите й бяха дръпнали щепсела. Зад мен някаква кола профуча с такава скорост, че тялото ми се отблъсна напред към парапета на моста. До мен тя трепна леко, явно също усетила вълната. Използвах момента, за да се вкопча здраво в перилата. Изглеждаше сякаш се предпазвам да не падна, но всъщност насочвах надигащия се в мен гняв към кокалчетата на пръстите си. Тя не забеляза жеста и аз продължих да стискам, за да не избухна.
-Да, поне един път в живота си мисли за себе си.
Между думите, които натъртвах отчетливо, се нижеше всичката ми злоба, сякаш директно изливаща се от побелелите ми вкопчени ръце. Тя протегна ръката си и ме прегърна. Тази прегръдка... Някога тези рамена бяха всичко, което исках от живота. Сега те се докоснаха до моите и сякаш се стекоха по тях, нежелани, излишни. Слузта на съществото й, нейната душевна слуз потече по ръцете ми и ми се дощя да се дръпна с писък, да скоча надолу на 200 м във водата само и само да измия от себе си чувството. Нейното минало, нашето общо минало, доколкото някога въобще съм играл роля в живота й, сега се стичаше по мен, течеше надолу по ръцете към краката ми, без да проникне нито милиметър по дълбоко. Усмихнах се, а тя го изтълкува погрешно и се сгуши в мен още по силно. Аз бях безчувствен към нея. Не напълно разбира се, далеч бях от мисълта да се самозаблуждавам, но нейната паразитна природа вече не ме докосваше. Бях изградил имунитет срещу вирусът й. Устните й бяха просто два червени сърпа, две кървави неизпълнени обещания, които се разтваряха някъде много далеч от мен. Косите й, ръцете й, тънките й глезени, всички те бяха просто претенциозната лексика на поезията, която тя така и не успя да внесе в живота си. В този момент, окрилен сякаш от собствената си божественост, от собствената си същност на съзидател, аз я прегърнах. Прегърнах я както човек прегръща пътник. Стиснах я както би стиснал от съжаление. Аз бях творецът, аз бях поетът направил от нея добре премерен стих. А тя оставаше едно недовършено творение на самата себе си. Там на моста, прегърнати. Аз бях поет. Тя беше пътник.