Невъзможният аз, невъзможната тя

Вече трети час се взирам в коленете й. Желанието ми се спуска отгоре и се намърдва в една малка гънка точно под капачката. И не мърда. Не откъсвам очи от мамещите извивки, в тях сега виждам спасението си. Скривам се в топлата плът и не мръдвам. Вече трети час.
Навярно търся някакъв удобен изход, някое извинение, изпуснато набързо по пътя към някое друго желание. Извинявам й се. Тя пък ухае на кафе и праскови. Дали ще успея да се измъкна от топлотата, която ми даде в замяна на всички мои препускащи изречения, огъващи се около нейната трептяща същност? Толкова думи изрекох, сякаш не знам, че тя всичко разбира и всичко знае. А думите се блъскат в нея и се разпръскват, разсейки, милиони малки глупави атоми, които съжаляват, че не са си останали там където им е мястото – в топката в корема ми. Измъквам се от тази клопка и решавам да се спусна на дъното на бирата си. Харесвам си едно балонче и започвам да танцувам с него и в него. От там тя изглежда различно, много голяма и малко смешна, пречупена през кехлибарената течност. Очите й стават мътни и се кривят с разклащането на бирата. Глупак, не се усещам как изпивам цялата чаша и се търкулвам на празното дъно, отново самотен и сух. А тя пак е в същия ръст, все така ухаеща на кафе и праскови. Дори няма помен за нещо смешно в очите й.
Вече трети час мълчи. Погледите й – самодостатъчни стрели, предвидени за някой друг в друго време. А мойто време се изнизва и аз вече трети час се крия в извивките й, тези гостоприемни гънки, които не питат и не търсят, защото всичко разбират и всичко знаят. Чувам се да й разказвам за сънищата ми, кошмарите, в които тя идва при мен на някакъв бент и ме пита не ме ли е страх, че ето сега всичко ще свърши, а аз почти истерично започвам да пищя, много женски пищя и се хвърлям отгоре, а долу ме чака море от консерви, всякакви консерви, които хапят и... Тук тя почва да се смее, но аз не й давам шанс да каже каквото и да било, защото ме е страх, зверски ме е страх, че тя всичко знае и всичко разбира, затова продължавам да говоря за други кошмари, в които вместо очи имам яйца или други по-ведри сънища, в които заминаваме на някое далечно място и правим сламени кошници. Говоря, не спирам, вече трети час и нито минута повече не ми е отредена и аз знам това. Затова свършвам някъде около разказите за онази неделя, когато бях на 10 и когато видях как една птица умира на верандата, и млъквам. Толкова думи изрекох, магистрали от изречения в един много празен и тъжен град. И малък. Все по-малък ставам, смалявам се с невероятна скорост, под тежестта на собствената си невъзможност и глупост и тъга. Смалявам се и се крия. Скривам се в гънките на коляното й, под капачката. Намърдвам се и спирам да дишам. А тя познава отсъствието ми по лекия полъх на въздуха, който освободих преждевременно. Става, аз – сгушен в коляното й.
Той дойде.

на края/на пътя

-Имам нужда от поезия. Някой трябва да внесе в живота ми поезия.
Стори ми се, че каза това. Не я слушах, оставях думите да минават покрай ушите ми. Някога този глас ме засмукваше и не ме пускаше да си тръгна с часове. Някога аз се омайвах от разтварящите й се устни, които излъчваха самороден копнеж, някаква самостойна еротична самоувереност, която изключваше нуждата от мен за каквото и да било. Някога аз бях катализатор за леещите се признания, въпроси и отговори, които сама си даваше, докато ми говореше. Сега бях просто човекът, който седеше до нея на моста. Колите се надвикваха някъде зад гърба ни. Клаксони, въртящи се гуми, ламарината, разцепваща въздуха на две, оставяйки го в недоумение, всичко това сега ми се струваше далеч по-омайващо от нещата, които ми говореше.
-Ти също смяташ, че трябва да замина, нали?

Естествено, че смятах така. Тя трябваше да замине, за да мога окончателно да затворя тази прогорена от забравени фасове страница. Тя самата догаряше в сърцето ми, което само по себе си притесняващо много напомняше за пепелник, поне в последните години. Седях там на моста, разписвайки последните редове от нашата история. Надявах се, искрено се надявах, да ми спести болезнената част, да преговорим за хиляден път плюсовете и минусите на заминаването й и да си тръгне. Да замине.
-Говорихме го вече. Трябва да заминеш. Така ще е най-добре за теб.
-Прав си, трябва да мисля за себе си.
За момент излезнах от унеса си и автоматичният приемник, излъчващ кимания и утвърдителни мимики, внезапно се изключи, сякаш думите й бяха дръпнали щепсела. Зад мен някаква кола профуча с такава скорост, че тялото ми се отблъсна напред към парапета на моста. До мен тя трепна леко, явно също усетила вълната. Използвах момента, за да се вкопча здраво в перилата. Изглеждаше сякаш се предпазвам да не падна, но всъщност насочвах надигащия се в мен гняв към кокалчетата на пръстите си. Тя не забеляза жеста и аз продължих да стискам, за да не избухна.
-Да, поне един път в живота си мисли за себе си.
Между думите, които натъртвах отчетливо, се нижеше всичката ми злоба, сякаш директно изливаща се от побелелите ми вкопчени ръце. Тя протегна ръката си и ме прегърна. Тази прегръдка... Някога тези рамена бяха всичко, което исках от живота. Сега те се докоснаха до моите и сякаш се стекоха по тях, нежелани, излишни. Слузта на съществото й, нейната душевна слуз потече по ръцете ми и ми се дощя да се дръпна с писък, да скоча надолу на 200 м във водата само и само да измия от себе си чувството. Нейното минало, нашето общо минало, доколкото някога въобще съм играл роля в живота й, сега се стичаше по мен, течеше надолу по ръцете към краката ми, без да проникне нито милиметър по дълбоко. Усмихнах се, а тя го изтълкува погрешно и се сгуши в мен още по силно. Аз бях безчувствен към нея. Не напълно разбира се, далеч бях от мисълта да се самозаблуждавам, но нейната паразитна природа вече не ме докосваше. Бях изградил имунитет срещу вирусът й. Устните й бяха просто два червени сърпа, две кървави неизпълнени обещания, които се разтваряха някъде много далеч от мен. Косите й, ръцете й, тънките й глезени, всички те бяха просто претенциозната лексика на поезията, която тя така и не успя да внесе в живота си. В този момент, окрилен сякаш от собствената си божественост, от собствената си същност на съзидател, аз я прегърнах. Прегърнах я както човек прегръща пътник. Стиснах я както би стиснал от съжаление. Аз бях творецът, аз бях поетът направил от нея добре премерен стих. А тя оставаше едно недовършено творение на самата себе си. Там на моста, прегърнати. Аз бях поет. Тя беше пътник.